Отминават кресливо някакви сенчести дни,
откъсвайки с остри човки
по частица от мен
и излитайки.

Отминавам през времето
без да усещам вкусът му
и загребвам с пълни шепи, до заглушаване пясъка,
стържещ в умът ми.

Не отминава секунда и звук
от онова, което нося от теб.
Просто не знам как да продължа,
ослепявам. Защото нищо не свети.

На пресекулки. На части
се губя без теб.
Но проумявам,
твърде е сложно, когато ме има.

Прекалено се лутаме. Твърде силно боли.
Остава да избера най-важното –
все  някога да си добре.

И... знаеш... Винаги!